Има си нещо особено в чинията с храна. Още преди да вдигна вилицата, вече съм направила ревизия на цветовете. Преди години това ми се струваше безсмислено. Обядът беше просто задължение – гориво, което трябва да вкарам в себе си възможно най-бързо, за да не изпитам глад до вечерта. Всичко беше кафяво, сиво, белезникаво. Като декор от стар соц-филм. Вкусът? Ако го имаше, често се губеше в безличната текстура. Свикнала бях да пресмятам калории и протеини, а не да се наслаждавам на това, което ям. Просто си казах: „Да се наям, толкова.“

Днес е различно. Сега първото, което правя, е да видя дали чинията ми има цвят. Червено, зелено, оранжево, лилаво. И веднага усещам как апетитът ми се събужда. Оказа се, че очите ми гладуват преди стомаха. Сивото месо и белият ориз ми действат като скучен филм – веднага изключвам. Но щом добавя яркочервени чушки или свеж зелен спанак, усещам как нещо вътре в мен се променя. Не е магия, просто мозъкът ми реагира на визуалната информация.

Супермаркетите са пълни с трикове. Продукти, боядисани с изкуствени багрила, за да изглеждат апетитни, но напълно празни откъм истински хранителни вещества. Икономика на измамата – да те накарат да купиш нещо, което изглежда добре, но няма вкус. Истинската храна, напротив, е хаотична, пълна с нюанси. В нея има живот.

Вече не броя калории, а цветове. Търся контраст – оранжевата точка на морковите, която да разчупи бялото на млечния сос. Това не е диета, а естетическа дисциплина. Храня и зрението си. Преди просто засищах глада, сега се опитвам да се наслаждавам на всеки момент. Когато чинията ми е цветна, усещам, че и аз съм жива. Когато е сива – просто преживявам деня.“