Това не е от онези банални фрази от типа „Щастието е…”, „Смисълът на живота е…” и т.н., на които всеки търси отговор.

Тичането не е толкова универсално. За разлика от щастието, което е търсено от всички ни, тичането е… избягвано. То е дейност, от която често страним по една или друга причина – а не би трябвало.

Ако се замислим назад във времето обаче, излиза, че то всъщност е най-древният „спорт”. Има дори научна теория, според която „липсващата брънка” в еволюционния модел на Дарвин е тази на „бягащия човек” – онзи, който ловува жертвите си, докато буквално не им „изпопадат копитата”. Не поради друга причина, а защото ние сме единствените животни, които могат да охлаждат телата си. Хората притежават уникалната способност да се потят, докато едно малко зайче без проблем би надбягало всекиго, но само първите 15 мин. След това природата ще го принуди да спре, защото тялото му е прегряло. Ако се питате откъде знам това, отговорът е книгата „Родени да тичат” на Кристофър МакДугъл. Тя е „библията” на всеки бегач, а последната една година и моя.

Прочетох я и се вдъхнових да тичам – поне от време на време, все пак не съм маратонец. Тичането ми носи удоволствие. Не за друго, а защото е приятно, когато след 30-та минута тялото ти вече е привикнало с натоварването да усетиш как краката ти сякаш се движат сами. Започваш да се чувстваш все по-лек, а същевременно ставаш все по-бърз.

И не мисля, че това важи само за мен. Сигурна съм, че ако се направи проучване колко души от прочелите „Родени да тичат” след това са излезли поне веднъж, за да бягат, ще имам доста съмишленици. И те ще довършат изречението като мен „Тичането е… удоволствие”.