Не веднъж е ставало въпрос за различните усмивки – спонтанни и искрени, истински и измислени. Няма как да не сте виждали хора, които рязко свалят изкуствената си радост от уста, когато си мислят, че вече никой не ги наблюдава. Е, няма как такава усмивка да идва отвътре, да е осмислена, усетена, преживяна – защото истинските се раждат изведнъж но не се губят бързо в нищото. Такова рязко сваляне на усмивка от лице видях преди няколко дни в предаването “Предай нататък”. Поразмислих се и стигнах до заключението, което ще ви кажа след малко. Може би няма да е новост за вас, сигурно е нещо, което сте знаели, но за мен беше като просвет. Предполагам, повечето от вас са гледали поне един брой на предаването и знаят, че идеята му е да помага на хора в затруднено положение. Един от участниците в този брой беше младо момче със 100 % увредено зрение. Образовано, слънчево и интелигентно, но затворено вкъщи като крепостник, като повечето хора, които споделят неговата съдба, защото обществото ни още не е дозряло до идеята, че под слънцето има място за всички. Но първо трябва да има за хората, които най-много се нуждаят от това. Помогна му Наталия – от местния център за социално подпомагане му осигуриха работа като социален работник за следващите две години. Но да си дойда на думата – това момче постоянно се усмихваше – слънчево и истински, но за кратко, за секунди. Тогава си дадох сметка, че усмивката е преди всичко споделеност и продължението й е в очите на човека срещу теб. А когато не ги виждаш…