Преди дни в едно от дневните женски предавания по Би Ти Ви попаднах на материал от пловдивски спортен център. Главна героиня в него беше украинката Лана Петкова, от години женена щастливо за българин и живееща в България, която води спортни курсове по йога и пилатес, а преди години – и занимания по каланетика,  които учениците й по собственото й име и заради спецификата, която внася по време на тренировки, започват да наричат Ланетика.

Обичам спорта и обикновено се заслушвам и заглеждам, когато има подобни предавания и репортажи, но това, което ме впечатли в случая, бяха не толкова спортните подробности, а силата и оптимизма, които се опита и съм сигурна, че е успяла да вдъхне Лана на хилядите хора, които по една или друга причина имат някакви двигателни проблеми и се опитват да се справят с тях. Тя разказа за собствената си съдба, за това, как се ражда със силно увредена става на единия крак и лекарите единодушно й предричат бъдеще на инвалид. Не на такова мнение обаче е баба й, която практикува йога и започва активно да я раздвижва и да я занимава с различни йогистки упражнения.

Резултатите са очевидни – днес Лана не просто не е човек с ограничени двигателни способности, а на практика е с неограничени такива. И е направила от движението своя професия и средство, с което да помага на хора със съдба, подобна на нейната. Сложните фигури и упражнения, които демонстрира по време на предаването с усмивка на лице, показаха не просто силата на спорта, но и властта, която човек може да има над собственото си тяло – стига да има желание и воля да я упражнява.