Има един сайт за стари снимки, казва се “Изгубената България”. Абонирана съм във “Фейсбук” за тяхната страница и често на стената ми се появяват снимки от сайта.

На уникални неща съм попадала там и не знам дали и на вас ви е направило впечатление, ама на тия старите, черно-бели снимки по друг начин гледат хората, по-спокойно, по-одухотворено, по-ясно някак. Точно изгубената България. Оня ден така на стената ми се появи една снимка, на нея хора – от някакво селце от Търновския балкан. И ми оживя тая картина, тая България, все още запазена, успях и аз да я видя като дете. Баща ми е от едно село в Търновския Балкан – Шодековци се казва. Сигурно не сте го чували, защото на картата не го е имало никога, а днес е почти обезлюдено. Така е, малките балкански селца отидоха или ще отидат в историята със смъртта на последните си жители. Та като деца прекарвахме част от летата си там – едно да навестим роднините и второ родителите ни да сварят в местния казан от ароматната сливова ракия – тогава европейски директиви за количеството на произведената домашна ракия нямаше. Още помня мириса на ония сини балкански сливи, от които правеха ракията – тия, дето ги купуваме от пазара сега, не миришат така. Балканските сини сливи са едни дребнички и леко сплескани, много наситено сини, като ги отвориш вътре – един неповторим кехлибарен цвят, и много-много сладки. И като видях тая снимка, ми нахлу споменът за детските ни щуротии, за развалените лястовичи гнезда и за изядените след това шамари, за дядо Цаньо, който си криеше шишето с ракията в гумения ботуш, за да не го хока баба Неда, за селското площадче, заобиколено със стръмни улички, по което тичахме с ожулени колена. И ми стана едно топло.