Много често по телевизията разни врачки и баячки предизвикват искрените ми усмивки. Оня ден бяхме седнали с приятели в едно заведение и един техен познат, когото виждам за първи път, на вид сериозен и интелигентен човек, също ме накара да подвия уста в усмивка с твърдението, че вечер вещици обитавали кварталите. Не знам дали е заради земната ми зодия, или заради нещо друго, но съм много здраво стъпила на земята и вярата на хората в такива небивалици ме разсмива истински. Но като се връщам назад, си спомням за детските ми години, когато и аз станах жертва на вярата си във вещици, което по-скоро говори, че връзката ми със земното не е по зодия и по рождение, а е дошла с възрастта. Някъде около шести клас съм била, когато с приятелки се събрахме в спалнята на нашия апартамент да викаме Дама Пика. Нямам спомен като какъв герой се явяваше въпросната Дама Пика, но май трябваше при евентуалното си появяване да изпълни желанията ни. Тая работа с викането обаче не беше проста, изискваше си предварителна подготовка – затъмнихме стаята, застанахме пред огледалото, намазано с крем, и една от нас силно извика: Дама Пика, Дама Пика, Дама Пика, появи се! Бяха ни казали, че въпросната дама е с черна коса и сини одежди. И чудо на чудесата – появи се подобен образ в замазаното с крем огледало, сподирен от уплашените ни писъци. Докато стане ясно ,че това не е Дама Пика, а огледалният образ на картината, висяща над семейната спалня, изобразяваща един много популярен навремето мотив – жена, полегнала на един дънер, в сини дрехи чете книга, – душите ни щяха да изскочат. Ама явно още тогава съм си научила урока, че броят на вещиците е равен на броя на вярващите в тях.