Едва ли има човек, който да не знае значението на простичката дума “усмивка” или пък на посланието “Усмихни се!”. И думичката проста, и изпълнението на посланието изглежда проста работа. Но дали е толкова лесно в действителност! Не, в живота има и такива моменти, немалко при това, в които способността да се усмихнем си е истинско геройство. Усмихни се!, ни казват често – когато сме в лошо настроение, когато някой ни е наранил или просто когато ни снимат. Аз имам една теория за усмивката – че тя е естествено състояние и вродена способност на човека и не е нещо, на което някой може да го научи. Смятам, че даже и да живее изолиран на самотен остров и никога да не е виждал друго човешко същество, човек пак ще знае как и кога да се усмихне. Наред с това обаче моята теория смята и лошото настроение, и тъгата, и плача за също толкова естествени състояния. Така че няма нищо ненормално и неестествено в моментите, когато усмивката бяга от лицето ни, когато сме тъжни и намръщени. Добре е обаче в такива моменти на тъга и униние, когато си мислим, че целият свят е срещу нас, че нищо не ни се получава, както трябва, че пак сме се провалили за пореден път, да има до нас добронамерен и близък човек, който да ни каже: “Усмихни се!”. Даже и да не успеем да го направим в момента, със сигурност ще се почувстваме по-добре. Най-малкото, защото ще получим сигурността, че даже и дълго време усмивката ни да не успее да намери път към душата и лицето ни, не сме сами. И някой чака да се усмихнем.