Когато се качиш в метрото и чуеш „Next station G. M. Dimitrov“ ( Джи Ем Димитров) ти става смешно, но и някак европейско. Стопля ти се сърцето. И като слезеш и видиш оная ти какофония, мръсотия и трафик се отрезвяваш. Намираш си се в добрата стара България, където няма невъзможни неща. И затова контрастът е толкова очевиден.

Като оставим на страна сивотата на родината ни,  ми се струва, че все пак трябва да похваля хубавите неща. Мисля, че в една столица на не чак толкова малка държава все пак трябва транспортът да е в помощ и на чужденците. Нас все още си ни залива смях като се качваме и се заслушваме в дамския глас с перфектен английски акцент, но пък нали казват: „Всяко чудо за три дни“. След не повече от седмица ще го приемаме като нещо нормално и ще престанем да го смятаме за феномен по нашите ширини.

Истината е, че страната ни се развива доста успешно. Напоследък забелязвам все повече ремонтирани улици, детски площадки и паркове. Мисля, че това са поводи за радост. И си мисля, че софиянци трябва да се оглеждаме и да виждаме тези подобрения и в последствие да променяме мисленето си, а не да прекарваме времето по спирките на градския транспорт в постоянно мрънкане и оплакване.