Сетих се за една история, когато бях ученичка и реших да ви я разкажа, защото и до ден днешен, когато си я спомня предизвиква искрен смях в мен. Не си спомням точно в кой клас сме били, но мисля, че се случи година-две преди да завършим. Имахме час по история, а учителя ни беше много млад господин, наскоро започнал да преподава. Аз стоях в средната редица, няколко чина зад един съученик, който винаги беше аутсайдера на класа и да си призная ние не го щадяхме, като непрекъснато му измисляхме прякори. Един от най-известните си остана Хари Потър. Беше хубав пролетен ден, отвън полъхваше ветрец и прозореца на стаята ни беше отворен. Докато си стоях и втренчено се преструвах, че слушам урока, кичур коса от главата на Хари Потър започна да се развява като знаме. Усещах как в мен смеха се надига, но все още успявах да се контролирам. След малко вятъра отвън се усили и така развя косата му че преобърна кичура на обратно. Не знам кое точно ми се стори толкова неустоимо смешно, но изведнъж избухнах в неудържим смях, даже кикот. Господина ме погледна лошо и ме изгони от стаята, като каза да изляза да се посмея и като вече не ми е смешно да вляза пак. До края на часа стоях пред вратата и се смеех тихичко. След това съучениците ми казаха, че преди аз да започна да се смея той разказвал как в някоя си страна населението измряло от чума и други болести и когато аз съм избухнала в смях, той помислил, че се смея на него. Вероятно заради това ме изгони иначе беше много разбран и сговорчив, беше известен с търпението му, което нямаше граници, но аз успях да ги премина.