През почивните дни направихме събрание в блока, по повод на това, че улуците от едната страна на блока на места са корозирали и са се пробили и по тая причина се получава теч в апартаментите на някои от съседите. Че трябва да се сменят, беше ясно. Идеята на събранието беше да се съберем и не да обсъждаме дали трябва да се сменят, а коя оферта да изберем и какви тръби – певеце или метални. Само че настана една дандания. Както винаги, когато трябва да се дават пари за нещо. Възрастни хора, които принципно вече трябва да са над нещата и да гледат по-философски, изопнаха нерви и лица, започнаха да викат един срещу друг, да си правят сметка на кой какви са му финансовите възможности, на кого му помагат децата от чужбина и други такива простотии. Тягостна и тъжна картинка, която може да се види във всеки български блок или кооперация, така наречената от закона етажна собственост, когато трябва да се дават пари за нещо. И тъкмо бях решила да си тръгвам, защото не виждам основателна причина в неделя следобед, вместо да си пия кафето на терасата, да събирам негативите и отрицателната енергия на другите, когато на събранието, малко закъсняла, пристигна една съседка с двегодишния си син. Едно сладко усмихнато момченце, в най-хубавата възраст. Като разтича това дете, видяло публика, озвучи с веселия си смях цялото стълбище, започна да се закача с хората. И изведнъж напрежението спадна, хората се поусмихнаха. Оказа се, че силата на веселия детски смях е голяма – може да заглуши даже и най-шумния съседски скандал 🙂