Не е лесно да си работещ човек в нашата страна, пък в която и да е страна, като се замисля. Навлезем ли веднъж в света на активно заетите хора, няма връщане назад. Предстои работа, работа и пак работа. Колкото по-дълго се застояваме като служител в една фирма, толкова повече специфични неща научаваме за нея в частност. Това е добре, защото ставаме все по-ценни кадри и вси по-високо ценени. Същевременно обаче съществува и “рискът” да се работохолизираме, защото знаем колко много задачи още има за вършене. Ако сме от хората, които не обичат да оставят нещо недовършено, ще започнем да оставаме след края на работното време, ще пишем мейли през уикенда и какво ли още не.
Защо обаче това да е лошо?
На мен ми допада идеята да съм ценна за фирмата, за която работя. В крайна сметка колкото по-лесно заменим си, толкова по-малко ще получаваш. Работодателят ти не губи почти нищо, ако те замени.
От друга страна обаче, ако си важен за него, би следвало да получаваш повече изгоди. Тази мисъл ме кара да ходя на работа всеки ден с усмивка. Мисля си какво ново ще науча днес, колко хора притежават знание като моето, аз ли съм най-способна в областта, в която съм заета. Ако отговорът е да, защо да не се радвам? Като добавим към това и работата в един приятен и приятелски настроен екип, с разбран шеф и добро отношение, какво повече ми е нужно. Сядам си на бюрото, неосъзнато се усмихвам и правя още една крачка в това да съм уникална и незаменима.