Много пъти сме си говорили за това, че без усмивка, без чувство за хумор сме изгубени. Да се вземеш много насериозно, без значение в коя област от живота, дали в личен или в обществен план, не е хубава работа. И за да бъда съвсем точна, това, че се вземаш насериозно, съвсем не означава, че си вършиш сериозно работата, както това, че не се вземаш насериозно не означава, че гледаш незадълбочено на нещата, с които се занимаваш. Смятам, че във всяко едно занимание винаги трябва да има момент и елемент на намигване, на чувството, че не е на всяка цена, защото няма и не трябва да има в живота неща, които да са на всяка цена. Както и във всяка една сфера трябва да има и ниши, свободни за леко намигване, за малко по-фриволно и усмихнато присъствие. В това число и в политиката. За такова присъствие в политиката аз лично смятам участието на Светльо Витков от Хиподил. Някой трябва да каже и да покаже на българските политици, че макар политиката да е сериозна и отговорна работа, те самите не трябва да губят връзка с реалността и да се вземат много насериозно. С усмивка научих за мотото на предизборната му кампания Подай лопатата. С горчива усмивка трябва да си признае, че сме я докарали дотам – да си подаваме лопатата. Дали ще е за копаене на дупки, които повоенному после ще заравяме, или за да помогнем на политиците да си изкарат главите от пясъка. Но да, с усмивка това е формулата – Подай лопатата и предай нататък. Ако не друго, поне ще е весело. То другото го чакаме 23 години и така и не идва. Поне да е усмихнато.