Днешната история ми е разказана от сестра ми, която е малко по-голяма от мене. В края на 80-те, когато е студентка, започва набиране на кандидати за бригада за събиране на кафе в Никарагуа. Търсят се доброволци, които да отидат там и да помогнат на изнемощялата от години гражданска война страна, да събере жизненоважната за оцеляването й реколта от кафе. Желаещите не са много, защото условията там са почти военни или следвоенни, климатът не е от най-щадящите, а змиите хапят смъртоносно. Та от техния университет се записва един-единствен кандидат и по думите на сестра ми го изпратили тържествено, като че тръгва на война. Оттук-нататък това, с което ще продължа, е разказ на въпросния бригадир. В лагера, в който ги настаняват в Никарагуа, били събрани младежи от цял свят, дошли да помогнат. И съвсем логично били подредени по политическата уредба на държавата, от която идват. Та въпросният Красимир бил в групата на бригадирите от соцлагера – чехи, поляци, руснаци, румънци, българи и т. н. Естествено като на всяко място, където са събрани много хора, и в бригадирския лагер се завързали любовни отношения. А любовта, както се досещате, не признава идеологии. Та така станало, че един руснак от тяхната група се загаджил с американка от противниковия лагер. Любов, любов, ама и идеологията държи здраво. Една сутрин, на редовната сутрешна проверка, застанал той пред строя и решил да сподели за очевидно навлезлите в нова фаза отношения между него и американката, изправил се гордо пред строените си колеги и силно извикал: Тая нощ Русия беше над Америка:)))