Най-сетне и аз успях да посетя ледената пързалка, за която толкова слушам всяка зима и винаги намирам причина да не отида. Никога не съм карала ски, нито кънки за лед и се притеснявах, че ще отида и ще стана за смях като само преплитам краката и не мога да се задържа права. Като дете имах кънки, които бяха с четири колелца и доста ги владеех, но като че ли на тях беше по-лесно да се научиш да не падаш. Може би защото бяха стабилни и не се клатушкаха като ролерите, които излязоха на мода по-късно. С приятели решихме да отидем на ледена пързалка и ако не успеем да покараме кънките, то поне да се посмеем на опитите, които правим. Имаше доста хора, които на мен ми изглеждаха като професионалисти, даже малки дечица, които се справяха много добре. Имаше много падане и много смях. Най-забавното беше, че тъкмо успявам да запазя равновесие и да стоя изправена, а междувременно някой друг в опита си да не падне се хваща за мен и ме повлича със себе си. Падах толкова много пъти, че не мога да преброя на колко места по тялото си имам синини. Преживяването си заслужаваше обаче, защото натъртванията ще минат, но спомените за веселото прекарване остават. Накрая след около 50 минути падане успях да постигна някакъв резултат и най-сетне да се попързалям. Другата седмица ще ходим пак, професионалистите казаха, че е необходим опит и практика, за да има успехи.