Днешният ми материал няма да е толкова ведър и оптимистичен, колкото обикновено. Но понякога усилието да направиш едно детско лице усмихнато, не е нито лесна, нито чак толкова привлекателна работа, за сметка на това пък с едно движение може да бъде обезсмислена от безсърдечието или корумпираността на някой услужлив чиновник. За това ще става дума днес – има ли мяра в обичането, може ли да си поставим спирачки и прекрачване на границата на професионализма ли е да обикнеш детето, което отглеждаш. Е, сигурно вече сте се досетили, че става въпрос за възникналата наскоро у нас професия приемен родител като начин, по който децата, лишени от родителска грижа, да бъдат изведени от социалните институции и да се отглеждат в условия, близки до семейните. Накратко семейства, които искат да полагат грижи за деца от социални домове, го правят срещу определено заплащане, което в никакъв случай не е космическо. Казвам го в смисъл, че не е начин, по който могат да се изкарват лесни пари. Случаят, за който разказвам, е от репортаж на Би Ти Ви. Преди няколко години семейство приемни родители започват да отглеждат дете от ромски произход, което тогава било на две-три години, напълно безпомощно, неконтактно и тежащо няколко килограма. Вдигнали го на крака, усмихнали го, както е видно от репортажа, и го обикнали. Решили да го осиновят, но… Оказало се, че само преди няколко дни вече италиански осиновители били подали документи и видите ли, няколко дни преднина при подаването на документацията, тежали повече от няколко години усилия по това да върнеш едно дете към живота – каза социалната работничка. И това звучи страшно, ама второто й твърдение направо граничеше с цинизъм – били си позволили приемните родители да преминат границата на професионализма и да се привържат към детето. Стоя и мисля, мисля и стоя и не мога да намеря никакво логично обяснение на това малоумно и безсърдечно изявление, освен едно-единствено – явно италианците плащат.