В една софийска бутика, докато се опитвах да изляза с кошница пълна с покупки, една жена дълго се колебаеше пред една копринена кърпа. Стоях в онази типична опашка, където времето сякаш забавя ход, за да наблюдава чуждите мъки. В магазина миришеше на нови платове и сладникав парфюм, а касовият апарат отброяваше секундите, които аз губех.

Тя разглеждаше кърпата така, сякаш решението ѝ щеше да пренареди икономиката на света. Аз, междувременно, усещах как физическото си присъствие започва да се стопява от нейната неподвижност. Това не беше просто момент от магазина – това беше миниатюрен модел на цената, която плащаме за колебанието.

Свикнали сме да мислим, че бездействието е предпазване, че ако не направим нищо, няма да сгрешим. Но истината е, че когато застинеш в анализ, вече си изгубил възможността. Цената на това забавяне не е само в парите, а в изгубеното време и пропуснатите шансове. Когато се чудиш пред витрината, или пред нов договор, или пред промяна в начина, по който се грижиш за тялото си след четиридесет, не си в безопасност. Ти просто оставяш на друг да заеме твоето място.

Виждала съм колко енергия похабяват хората в чакане на „подходящия момент“. Нерационално е да чакаш идеалната ситуация, без да си подготвена за нея. Когато претегляш всяка дребна вероятност, не се предпазваш от риск, а превръщаш колебанието си в изгубено време. Бездействието не е неутрална позиция – то е активен избор за загуба.

Спомням си случай, когато сама бях парализирана от прекалено много мислене. Имах шанс за краткосрочен проект, който изискваше бърза реакция и малко несигурност. Анализирах го дни наред, търсех подводни камъни, проверявах всяка подробност. Накрая получих съобщение, че мястото е заето – не от някой по-добър, а от някой, който просто е казал „да“. Тогава разбрах, че моето бездействие е било най-скъпият ми разход.

Практичният ми съвет е да се научите да приемате концепцията за „достатъчно добро“. Не е нужно да имате сто процента увереност, за да действате. В реалния живот сто процента увереност е илюзия. Достатъчни са около седемдесет. Когато имате достатъчно информация и ресурси, действайте. Ако се колебаете твърде дълго, ще трябва да платите разликата между това, което е можело да бъде, и това, което ви е останало.

В онази опашка жената най-накрая сложи кърпата в коша си, но беше късно – друг вече бе взел последната, само в различен цвят. Тя изглеждаше разочарована, а аз просто въздъхнах и продължих напред. Някои моменти просто не чакат.