Няма нищо по-невинно от детската усмивка. Тези дни се разхождах, след като беше навалял големия сняг. Всичко беше толкова глухо и бяло. Единственото, което се чуваше ясно и силно беше детски смях. Няколко дечица си играеха в снега, замяраха се със снежни топки, а близо до тях стоеше тяхната интерпретация на снежен човек. Тази картина ме върна толкова назад във времето. Асоциирах я с моментите, когато аз съм си играла по същия начин с децата от моя блок. Спомените бяха приказни, въобще цялото детство е едно велико приключение за децата, които все още няма как да разберат, понеже не могат да го сравнят с нищо друго. Едва, когато живота те срещне с трудности разбираш кои наистина са ценните моменти. Близо до площадката имаше изчистена от снега пейка. Седнах за малко и наблюдавах с интерес игрите им, а от лицето ми не слизаше усмивка. Колко е хубаво да видиш, че не всички деца са пред компютрите и играят виртуални игри. Браво на такива родители, които са успели да научат децата си, че и излизането навън също може да е забавно.
Спомням си зимите, когато валеше сняг как съм се прибирала цялата вир-вода, но родителите ми никога не ми се караха – поне не за такива дреболии. Може би и това е от голямо значение. Има родители, които много се карат на децата си и невинаги с причина. Тази крайност или пък другата – пълното безхаберие и незаинтересованост мисля, че могат да повлияят само негативно за едно добро детство, изпълнено с много детски усмивки.