Вчера докато отивах да взема обяд от едно заведение близо до работата ми някой на улицата ме повика. Обърнах се, но в първия момент не можах да видя кой ме вика и продължих да ходя, но се спрях, защото пак чух името си. Отново се обърнах и видях как към мен тича една жена, отначало не я познах, но като се приближи видях, че това е най-добрата ми приятелка от училище – Дани. Не я бях виждала от повече от десет години, защото на събиранията на класа, които сме правили през годините тя не дойде нито веднъж. Загубила съм всякаква връзка с нея, нямах представа къде е, как е и какво става с живота и. Последно знаех, че е заминала след като завършихме в Шотландия, но нищо друго. Като я видях много се зарадвах, тя също не скри радостта си да ме види, насред улицата започнахме да се прегръщаме и да викаме от щастие. Веднага си разменихме телефоните и тя каза, че ще бъде в България в отпуска чак до десети януари, естествено се уговорихме да се видим на другия ден. Такава дълга среща може би през живота си не бях имала, продължи някъде около 5 часа. Имахме да си разказваме толкова много, че времето премина неусетно, но в приятна компания винаги е така. Оказа се, че тя още е в Шотландия, там е завършила висшето си образование и е дипломиран счетоводител. В колежа докато учела се запознала със съпруга си, с който имат цели четири дечица. Докато си разказвахме за това как са изминали цели десет години без да се видим проронихме по някоя сълза, но нямаше как, все пак 12 години в училище тя беше най-близкия ми човек.