Скоро не съм се включвала с лична история, която ме е накарала да се усмихна. Днес обаче има случки от последните дни, които ме поусмихнаха, и бързам да ви ги разкажа. Сигурно всички сте чували митовете за магарешкия инат, както може би сте чували и тези за крушата, която не пада по-далеч от дървото. Което ще рече, че ако си малко магаренце, най-вероятно някой ден ще станеш голямо магаре с всичките присъщи за вида магарии. Е, през уикенда успях да се убедя в това. Бях в едно родопско село на гости при моя приятелка, хапнахме на обяд и тя реши да ни поразходи из селото да разгледаме. Е, то се оказа доста интересна разходка, съпроводена от много усмивки, предизвикани от прояви на местните животински обитатели. Първо ни нападна едно кученце, дребно, не се вижда от земята, но напира към нас и лае страховито, ще кажеш, че е доберман. Поуплашихме се малко, но се и поразсмяхме. Защото стопанинът се включи от двора и викна: Говорете му спокойно, няма да има проблеми. На което моята приятелка духовито отвърна: Аз да не съм психоаналитик. Премина опасността, пък и смехът с кучето – настигнахме един местен жител, който водеше куче, магарица и малко магаренце. И то, малкото магаренце, като че ли само чакаше да види странични хора, за да си покаже магариите. Първо се заигра с кучето – няма толкова смешна гледка на магаре, което подскача подир куче. После реши, че трябва да покаже характер и седна на средата на пътя – точно като магаре на мост. Стопанинът му обаче, очевидно човек с опит в овладяването на магариите, даже и не го погледна. Като видя, че няма да впечатли никого с този тривиален номер, реши да направи двойно претъркулване на прашния път – и го направи. Спирам с разказа и прилагам снимков материал с коронния номер на магаренцето, който се надявам да да ви усмихне поне наполовина колкото мене.