Следващите две истории, които ще ви разкажа, имат две общи неща помежду си – първото е, че по моя преценка са смешни, а второто – че и в двете участват костилки от маслини. Ще карам хронологично, защото историите за автора са като децата за майката – не може да се каже кое е по-любимо. Та първата история датира от годините, в които завърших средното си образование. Тогава една съученичка и приятелка побърза да се ожени и ни покани на сватба, може би една от последните истински селски сватби – в палатка на улицата, с мешана скара, сервирана от чевръсти лели от селото в метални чинии и с вилици, незнайно по каква причина, продупчени на дръжките. Иначе – сватба като сватба, с подобаващо хапване и още повече пийване. Като станахме да си ходим, забелязах, че едно от копчетата на костюма ми липсва – пийнала, ама си направих сметка, че ако не намеря същото копче, смяната на всички си е трудоемко, и клекнах да го търся. И учудващо бързо го намерих… Втората история е от студентските ми години. Отиваме на море. На квартира естествено. На втория етаж на двуетажна къща – в едната стая ние, три приятелки, а в другите две – две млади семейства, едното от които с малко дете – Стефко. Прибираме се един ден от плажа, пред вратата ни едно странно образувание, подобно на мишина, само че по-едричко, викаме си от плъх е. Огледахме го оттук-оттам, но то в коридора сумрачно, не се вижда много добре. Докато едната от приятелките не се престраши, хвана го с една хартия и го занесе до прозореца на нашата стая. И истината блесна – костилка от маслина, недоядена много добре, вероятно от Стефко. Ако имате усещането, че сме стигнали до края – да, така е. Ако имате усещането, че нещо в този разказ липсва – да, така е. Забравих да ви кажа, че копчето, което намерих на сватбата, също се оказа костилка от маслина 🙂