Вчера един приятел във Фейсбук публикува една своя снимка, в която определено не беше в най-върхова емоционална форма – в минорно настроение и с не особено ведра физиономия. И като започнаха едни коментари за това, как човек трябва постоянно да е усмихнат, едни пожелания – да излиза по-бързо от това мрачно настроение и от това трагично излъчване. И въпреки че досега винаги в блога си съм била радетел за това, че човек трябва да е усмихнат и позитивно настроен, си зададох въпроса – на всяка цена ли трябва да сме усмихнати. Ясно е, че няма човек, който постоянно е в добро настроение, понякога се случват неща, които съвсем не предполагат ведра и усмихната физиономия. Трябва ли и тогава да се насилваме и да слагаме изкуствена усмивка на лице? Мисля, че в един от материалите си вече съм казвала, че науката има категорично мнение по въпроса, че не е хубаво да насилваме мозъка си и да го караме да подава сигнали, нямащи нищо общо с реалното ни емоционално състояние. Но това, което повече ме интересува и върху което искам да се спра днес, е не научната страна на въпроса, а чисто човешката гледна точка. И мисля, че красотата на живота е в неговото разнообразие. Няма как да оценим и да се зарадваме на един хубав, ясен, топъл и слънчев ден, ако не познаваме мрачното, дъждовното и студеното време. Същото е и с настроението на човека. Трябва да изживяваме разнообразията от емоционални състояния, които ни предлага животът, и да ги изписваме на лицата си. Само тогава ще сме истински. И усмивките ни – също.