Китайците имат поговорка, която, свободно предадена, гласи: човек, който не може да се усмихва, не трябва да отваря магазин. Че ние, българите, нямаме такава поговорка, е съвсем ясно от намусените физиономии на повечето български продавачки. Но тая тема с търговията и усмивките ще я захвана по-сериозно някой друг път, сега я споменавам мимоходом само за да ви подсетя за пореден път колко важна роля играят усмивките в нашето ежедневие и как не трябва да пропускаме повод да се усмихнем. Макар че, ако трябва да съм честна, не съм съвсем сигурна дали поводите нас усмихват, или ние усмихваме тях. Днес въпросът ми е има ли някой от вас, който да не се е усмихвал при приятния спомен за любима книжка от детството. Едва ли. А има ли някой, който да се е усмихвал, защото сцена от любима детска книжка оживява, ей така – случва му се на човек на живо и даже той е от главните герои в случката. Е, има. На мен ми се случи преди два дни. Спомняте ли си оная сцена в “Пипи Дългото чорапче”, когато Пипи търсеше спунк и се появи на прозореца на две възрастни дами, които пиеха следобедния си чай. Ей така оня ден с една приятелка си пием кафето на отворен прозорец – времето беше чудно – и изведнъж на прозореца се подава рошава мъжка глава, важно е да се отбележи, че сме на шестия етаж. Докато разберем, че е алпинист, който подменя улуците на съседния вход, се уплашихме много. Ама пък после как се смяхме. 😉