По принцип се сещам доста рядко да седна и да разгледам снимките от миналото, когато съм била малка. Но не ми остава и време. Вчера нещо търсих из шкафовете и попаднах на един албум със снимки от детството. Веднага нахлуха уникални спомени в главата ми, а усмивката не можеше да слезне от лицето ми. Тези мигове, за които подсказват снимките ми се струват толкова далечни, но и толкова ярки и изпълнени с носталгия. Живота беше толкова безгрижен. Явно знанията и опита развалят цялата магия. И все пак всички пазим някъде дълбоко или не чак толкова дълбоко детското в себе си. Според мен няма нищо срамно от време на време да му разрешим да изплува поне за малко на повърхността. Албума включваше снимки на мен и на едни комшийски деца, които редовно идваха у нас, както и аз у тях. С тези деца съм прекарала почти цялото си детство. Имаше период, в който бяхме неразделни и сме прекарвали целите дни заедно с най-различни игри навън. Тогава сякаш времето беше спряло и работеше само за нас. Може би съм разглеждала големия стар албум поне час, докато успея да се откъсна от прекрасните спомени. Интересно как съзнанието има способността да съхранява повече хубавите моменти отколкото лошите. Е, разбира се, се сетих и за няколко конфузни ситуации като малка, но дори и те ми се сториха симпатични понеже са част от моето минало, а благодарение на него аз днес съм това, което съм. И така, ако не можете да се сетите за какво да се усмихнете отворете един стар албум и ви гарантирам, че ще има усмивки.