Навремето, когато бях ученичка си водех дневник. В моите пубертетски години това беше страшно актуално и всичките ми приятелки имаха дневници. Вътре пишех абсолютно всичко, влюбвания, разочарования, приятелства, лоши оценки в училище и всякакви други неща. Бях много потайна и не позволявах никой да го чете или да ме гледа какво пиша. Винаги изчаквах всички да си легнат и късно вечер сядах, за да разкажа на дневника си за изминалия ден, така бях сигурна, че никой не разбира какво пиша вътре. Проблема беше, че го държах под матрака и един ден майка ми докато чистила случайно се натъкнала на него. Като се прибрах и го видях да стои върху бюрото ми изпаднах в нервна криза, помислих веднага че всичко е прочела. Започнах да крещя и естествено накрая се разплаках, а то се оказа, че без причина, защото тя ме увери че не го е чела, след като е видяла първата страница. Тя беше много колоритна, имаше някакво послание за човека дръзнал да прочете какво съм написала, а с огромни букви пишеше „строго секретно”. Тази ситуация винаги ми напомня как за първи път майка ми доказа, че доверието ми към нея е напълно оправдано. Тогава тя ми каза, че отдавна знае къде стои дневника и въпреки това никога не би го прочела. Каза, че чака аз сама да разбера, че тя е една от най-добрите ми приятелки и мога да и споделям всичко.