Още на интервюто се усеща — тези, които те посрещат, говорят с патос за „мисия“ и „визия“, сякаш са на мисионерска конференция. Влезеш в „удобния стол“, изслушваш тирадата за „корпоративното семейство“ и вече ти се допива вода. Помниш ли? В „семейството“ не смееш да кажеш „не“, когато в неделя вечер ти звънят с „малка услуга“. И още по-малко да споменеш, че искаш да си платен за извънредния труд. Това не беше в описанието на позицията.

Първата лъжа е „динамичната среда“. Преведено на разбираем език: хаосът е пълен, бюджет няма, но идеите са много. Ти идваш да гасиш пожари, които друг е запалил, и да се чудиш откъде да вземеш хартия за принтера, който отдавна не работи. Моята наивност тогава беше да мисля, че това е „предизвикателство“, вместо да видя чистата сметка — евтина работна ръка, която да чисти боклуците на шефа с лични нерви и средства.

Втората измама е „пълната автономия“. На практика това значи, че никой няма да ти каже какво да правиш… докато не сбъркаш. Тогава автономията магически изчезва и се появява микромениджмънтът — всеки твой ход се обсъжда, всяка идея се критикува, защото „шефът така вижда нещата“. Включеността в процеса е просто евтин трик за контрол, който те кара да се чувстваш виновен, че не мислиш като началника си.

И накрая, най-долната лъжа: „ние сме едно семейство“. В семейството няма овъртайм, няма „малки услуги“ в почивните дни, няма граници. Когато фирмата започне да те третира като роднина, знаеш, че не я е грижа за теб. Просто те използва като евтин ресурс, на когото може да разчита безкрайно. Аз разбрах това и се махнах бързо. Сега, когато чета обяви, не търся „визии“, а конкретни данни за софтуера, процесите и бюджета. Колкото и да звучи прагматично — истинският избор винаги излиза скъпо.