Наскоро попаднах на интервю с един психиатър – и нещо в думите му направо ме заступори. Говореше за остаряването не като за разпад, а като за наша лична отговорност и като завършеност, като живот, в който си натрупал опит, мъдрост, истории, които имат стойност. Да, точно така – отговорност, за която никой не ни подготвя и за която почти никой не мисли навреме.

Всички сме заобиколени от култ към младостта. Гладка кожа, тонус, продуктивност, вечна активност – това е образът, който се възнаграждава. А всичко, което издава забавяне, повяхване, умора – автоматично се отблъсква. В тази култура възрастните хора се превръщат в неудобна тема, в „символ на края“, който сякаш никой не иска да гледа в очите. И понеже ги изключваме, изключваме и бъдещето си.

Ако мислим за остаряването още от младостта, ще можем по-лесно да свикнем с естествените етапи в жизнения цикъл и те няма да изглеждат ужасяващи и страшни. Ще можем да гледаме бръчките по лицето си в огледалото не с мисълта, че животът свършва, а с разбирането, че това означава, че сме имали пълноценен живот, че сме научили неща, че сме развили умения, които можем да предадем на децата си.

Най-големият ужас на остаряването за много хора е свързан със самата идея за смърт – за края. Възрастните хора са се превърнали в символ на края, не на живота. А това ги лишава от глас и присъствие. Младите не искат да се оглеждат в тях, не искат да виждат какво ги очаква. Това създава култура, в която възрастните хора се възприемат като тежест – физическа, емоционална и икономическа. Те често са изключени от ежедневието и институционалните практики, защото вече не „принасят смисъл“. Не са ресурс, а потребяват ресурси. И когато един човек се третира по този начин – като ненужен, той започва да вярва, че е точно това.

Ценностите се формират бавно. Днес всичко трябва да е бързо, лесно, ефективно. Идеята за дълг, особено към някого, който умира или е зависим, звучи натрапено. Дългът като концепция е напълно чужда за част от младите хора. Те не разбират какво означава отговорност, която не е свързана с моментален резултат. Те не могат да приемат ангажимент без награда. А остаряването – и грижата за стареещите хора – не предлага бърза награда. Там има само усилие, търпение, близост, тишина и постепенна загуба.

Затова у нас настаняването в институция се възприема като морално престъпление. Но има и друго – защо институциите, създадени да обгрижват възрастни хора, често се провалят? Защо все по-често ставаме свидетели на нехуманно отношение, на насилие? Основната причина е липсата на грижа за самите грижещи се. В институциите няма достатъчно обучение, няма супервизия, няма култура на подкрепа. Бърнаутът е масов. Служителите полагат огромни усилия, а резултатът е неясен, често демотивиращ. Това води до апатия, цинизъм, дистанция. И така всеки започва да се спасява сам – за сметка на другите или на себе си. Много от тези хора се смиряват. Това е различно от примирението. Те приемат ограниченията си и не воюват с тях. Може да страдат, да се чувстват изолирани и презряни, но не се бунтуват – и това е едно тихо достойнство, което заслужава уважение.

Трябва да помним, че възрастните хора носят колективната памет. И когато си отидат цели поколения, с тях си отиват не просто телата им, а и живата памет за това какво се е случило, защо, какво ни е струвало и какво сме научили. Това е безвъзвратна загуба, ако не сме я осмислили навреме.

Остаряването не е провал. То е път. И заслужава да бъде изминат с уважение – и към другите, и към самите нас.