Един от най-любимите ми спомени от детството ме връща в онези безгрижни лета, когато всяко приключение изглеждаше безкрайно и всичко беше възможно. Всяка година прекарвах ваканцията на село при баба и дядо – място, което сега свързвам с топлина, спокойствие и радост.
Спомням си дългите дни, прекарани в игра на двора, сред цветята и високата трева. Там, заедно с приятелите ми, измисляхме цели светове – играехме на жмичка, строяхме “лагери” и разказвахме фантастични истории, като всяка нова игра беше още по-интересна от предишната. Денят започваше рано – с първите лъчи на слънцето, когато баба ми вече беше на крак, подготвяйки вкусна закуска с пресни плодове и домашно изпечен хляб. Следобедите бяха най-оживени – събирахме се всички деца от квартала и не спирахме да тичаме, да се смеем и да се забавляваме.
Едно от нещата, които най-много обичах, беше моментът, когато се прибирахме привечер – изморени, но доволни. Сядахме на двора с дядо ми, който разказваше стари истории – за времето, когато той бил млад, за приключенията му и за селото преди много години. Тези разкази ми изглеждаха толкова вълнуващи, сякаш самата аз съм част от тях.
Тези детски години ме научиха на толкова много неща – на това колко е важно да цениш малките моменти, на силата на въображението и на това да бъдеш благодарен за простите радости в живота. Сега, когато се връщам към тези спомени, осъзнавам колко безценно е било всичко това. В свят, който е изпълнен с бързане и стрес, тези мигове ми напомнят да се наслаждавам на настоящето и да запазя духа на детето в себе си.